неделя, 19 ноември 2017 г.

Бирма, страната, където няма памперси, но бебетата са богове


В далечната страна Мианмар, по-известна с колониалното си британско име Бирма, си пазят сърцето със злато вместо с хапчета. Там фармацевтична промишленост напълно липсва, но затова пък благородният метал е в изобилие не само в жили под земята, а и в наносите на реките. Затова и всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.

Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите.  Но в Бирма златото е преди всичко лекарство!  Богатите изяждат по  няколко скъпоценни листчета на ден, за да се предпазват от сърдечни болести. За бременните и кърмачките да се „черпят” с по едно станиолче дневно е задължително. Стига да могат да си го позволят. 


В Бирма обаче жълтият метал не е само илач, а директна връзка с бога. Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите "Мишлен". Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната си статуя и я е одухотворил с аурата си. (Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта му). Само главата на драгоценното божество  все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в преддверието. 


Макар по отношение на присъствието в храмовете жените да са втора ръка хора, забележителното в мианмарските нрави е загрижеността на бащите към бебетата. Те ревностно се включват в отглеждането и умилителната гледка как татко носи пеленачето си на ръце и ласкаво му говори, е всекидневие. В далечната азиатска страна няма памперси. Преповиването става с ръчно тъкани платове, но пък децата са издигнати на пиедестал. Колкото и да е бедно семейството, те получават любов и грижи като малки божества. Никой не им крещи, боят е немислим, а поощряването е задължително. Допреди двадесетина години най-умното от момчетата задължително е било посвещавано на Буда. Днес в манастир отиват само по желание, но се смята за добра карма да влезеш в обителта най-малко три пъти в живота си – на 14, на 21 години и по-късно, когато почувстваш необходимост.

По време на управлението на военно-демократичната хунта (какъв оксиморон!), отпускът по майчинство е непознато понятие, а пострадалата при насилие жена едва ли не се смята за виновна, че го е допуснала и е опозорена завинаги.

Откакто носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи е държавен съветник (титла близка до премиер-министър) на Мианмар, правителството подготвя проектозакон, според който може мъже да получат до 7 години зад решетките, ако са имали интимна връзка, довела до бременност, но не са се оженили за партньорката си.
Текстът е част от промени в законодателството, насочени към засилване на правата на жените, успоредно с отварянето на страната към света след половинвековно военно управление.
Новият закон за пръв път ще криминализира домашното насилие, а груповото изнасилване ще бъде третирано като углавно престъпление.

Ако бъде одобрен от парламента, законът ще предвижда и пет години затвор наказание за мъж, който откаже да се ожени за жена, след като двамата са живели заедно, и две години отгоре, ако тя е бременна.
Будисткото общество в Мианмар е дълбоко консервативно, а темата за секса там е табу. В местния език няма дума за женски гениталии и дрехите, с които жената покрива тялото си от кръста надолу, се смятат за нечисти и трябва да се перат отделно от мъжките.

Все още, обаче реформите на правителството не са стигнали до езерото Инле, където от ранна детска възраст деформират вратовете на момиченцата.  Само на три места в света дамите смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар,  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по няколко долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкараните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.


В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето получава началните си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. Дори когато са бременни, с клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядат прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе, тези жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Вече е започнал внос на основни предмети, но още са далеч от „някакви си козметични глезотии”.


Обаче лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир,  в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  За жалост, в Европа вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.







При ястията екзотиката също надхвърля въображението.  Салата от цветовете на дървото франджипани, туршия от чай с 8 вида ядки, мариновано манго със свинско, люта салата от папая, пиле с джинджифил, кашу и бамбукови филизи, ориз с косос или зелен лимон... Бирманската храна е изпитание за ума, но наслада за небцето. По-малко пикантна и мазна от индийската, повече обработена от тайландската. Праведните будисти не кусват мръвка, но препатили пътешественици се кълнат, че в Мианмар сервират печени попови прасета на шиш или пържени хлебарки колкото лястовички. И всичко е доста лютичко, но ръчно правените бонбони от тамаринд и мента потушават пламъците в стомасите.
Тамариндът е вид акация с упоителен аромат и многопрофилно приложение. Използва се за лично име (виж бившата тайландска тенис-звезда Тамаринд Танасугарн), за шкафове и малки пластики, цветовете стават на салата, смолата на бонбони, а листата са подправка - сладка или кисела в зависимост от сорта на дървото. Всъщност, тамариндовите бонбони приличат повече на листчета пестил (изсушено и разточено сладко от сливи, с което нашите прабаби са подслаждали живота на фамилията през зимата).
В Мианмар промишленото производство е само картинка от случайно промъкнали се през „желязната завеса” списания. Там всичко се прави на ръка или най-много в дребна манифактура, като отпреди времето, когато в Англия хората трошали тъкачните станове. Та тамариндовите бонбони са прилежно подредени една над друга тънки точени кори от нещо като много сух конфитюр и увити в хартийка.
Може би те ме подтикнаха към извода: Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни. Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за лонджи, четири розозки и талпи от тиково дърво за къща. Бирманците са чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите. За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване. Държи хладно в жегата, пази от насекоми, а при честите наводнения с един замах се превръща в комични шорти. Затова пък най-голямото им богатство са децата. Колкото повече има едно семейство, за толкова по-щастливо се смята.

четвъртък, 16 ноември 2017 г.



Новото амплоа на Йордан Йовчев като рекламно лице на REFAN
Кой друг освен Йордан Йовчев би могъл да представи емблематичните парфюми REFAN INTENSE GOLD?!
Носителят на пет златни медала от световни и европейски първенства, участник в  рекордните шест олимпиади, два пъти спортист № 1 на България и най-добър спортист на Балканите за 2003 г. е достойното лице на ароматното бижу на REFAN.
Кавалерът на орден „Стара планина” първа степен е предпочел мъжките аромати REFAN INTENSE GOLD, не само заради зашеметяващите ухания.  Спортистът откровено споделя, че причините да се обвърже с бранда са далеч по-дълбоки и мащабни. „Не съм и предполагал, че ще видя отражение на собствената си личност в производството на еднакомпания…но се случи. Посетих REFAN и видях, че житейското ми кредо, което ме оформи като шампион:  желязна дисциплина, прецизност към детайла и стремеж към безкомпромисно качество на крайния резултат, е водещ принцип и в производството на козметичния бранд. Много съм пътувал по света, но избрах REFAN, защото видях, че са на световно ниво.“
Великият спортист е впечатлен от високите стандарти, които спазва REFAN, благодарение на системата  за контрол на качеството ISO 9001:2015. И тъй като  и при Йовчев сериозното и отговорно отношение към работата винаги води до високи резултати, съвсем логично открива в парфюмите REFAN INTENSE GOLD своята нова страст.
Нещо повече – като рекламно лице на продукта Данчо Йовчев приема предизвикателството да се представи в ново амплоа, далеч от спортното. Модерните аромати на златната мъжка линия на REFAN провокират у легендарния гимнастик да покаже харизматичния мъж в себе си. В заснетите с негово участие ексклузивнафотосесия и клип  като част от мащабна кампания,Данчо се проявява като мачо, елегантен и секси едновременно – истински магнит за дамите.
„Идеалният мъж е мит, но неговият аромат е реалност,  споделя Йордан Йовчев.- Избрах парфюмите REFAN INTENSE GOLD заради точната дозировка между изтънченост и мъжественост в тях.Те са създадени за мъжете, които знаят какво искат и го получават. Като мен!“
Парфюмеристите на REFANнаистина сякаш са създали ароматите на REFAN INTENSE GOLD  специално за „златния” спортист. Те са в крак с най-новите тенденции в света на уханията - „екстрийм“ и „интенз“, различни от добре познатата класика -  осигуряват бягство от скуката и завръщане към тайнството на природата. Това са дълготрайни аромати с повишен интензитет и обогатен състав, с  акцентирана флорална свежест или пикантни подправки, сочни плодови нотки  или подчертани топли базисни дървесни акорди.





сряда, 15 ноември 2017 г.

Кораб катери…баир, в Лозана минават под летвата на Стефка Костадинова и кътчета незнайни в заселени с българи места по света
в „Покана за пътуване”


“Светът е книга и онези, които не пътуват, четат само една страница”, казва Августин Блажени. В „Покана за пътуване” определено се разлистват повечко страници.
С режисьора Стилиян Иванов е разговорът с продължение от миналото предаване. Той
снима втори филм за танцуващите дервиши,
наречени мистици на Изтока. Те не натрапват религията си, а избирателно, лично, между учител и ученик, предават Знанието. Хората обаче ги свързват с външната проява на тяхната вяра - танца, наречен „сема“. При него поклонникът се върти около оста си, докато изпадне в транс и се свърже с Бога. Тълкуватели обясняват, че тялото на дервиша създава пряк път между енергиите на небето и земята.
Стилиян Иванов е убеден, че сема не е танц, а молитва, медитация, единение с висша сила.



Рубриката на Светослав Марков и Теодор Борисов „50  места от българската история отвъд България” хваща виртуалния полет до Лозана, където на брега на Женевското езеро има ярка нашенска диря.  В Музея на Олимпийското движение посетителите влизат под арка от 209 см – летвата с все още недостижимия рекорд на Стефка Костадинова в скока на височина. Скулптура на Любомир Далчев, дар от двукратния световен шампион по борба Боян Радев пък украсява парка на музея.

В средата на октомври сто нашенчета сбъднаха мечтата си да видят Брюксел и да прочетат на чист български език  надписа „Европейски парламент”, благодарение на фондация „Българска памет”.  
Младежите, избрани с конкурс по време на традиционния есенен семинар във Варна, организиран за 11-та поредна, бяха предимно от българската общност в Албания, но имаше деца от Западните Родопи, Македония, Молдова, Сърбия, Украйна, Румъния.

Те разказват специално за „Покана за пътуване” какви интересни кътчета крият техните родни места.


Маги Гигова пък разкрива как кораб катери … баир в Панамския канал. Водният път, който свързва Атлантическия и Тихия океан е дълъг 80 км. От официалното му откриване на 15 август 1914 г. през трите му шлюза са преминали повече от един милион плавателни съда. Чифтове електрически локомотиви (от 4 до 8) и силата на водното налягане издигат корабите на 26 метра над морското равнище, за да преминат през канала до езерото Гатун, което разделя двата океана и е нещо като "чакалня" за параходи.

Около 197 милиона литра прясна вода се използват при всяко тяхно преминаване през шлюзовете като двигателна сила. Гигантски високотехнологични порти, които могат да отключат ада, ако не се управляват правилно. Корабът навлиза бавно и внимателно в тясното пространство, а отегчени машинисти поемат дебелите колкото човешка ръка метални въжета, за да ги закачат за локомотивите. В нашия случай - по четири от всяка страна. Причудливо е усещането за кораб, който върви... по баир. 

Но си е така! Водата от бавно отварящия се шлюз го повдига, локомотивите го изтеглят и заедно с изгрева на слънцето металното чудовище се озовава в езерото Гатун.

Пътуването по река Чагрес към племето ембера е като да вземеш на автостоп машината на времето поне 600 години назад.

Двойствена е природата на езерото Гатун като чакалня за огромни търговски кораби и танкери и защитен природен резерват с племена, незасегнати от цивилизацията! Девствените острови с тропическа гора и увиснали като гроздове по клоните ленивци и маймуни странно се редуват с плаващите хладилници с размерите на планината Витоша и хищните драги, които копаят, за да направят езерото по-удобно за дълбоко газещите кораби.

Още разкази за приключения и шанс за печелене на награди - на страницата във Фейсбук Покана за пътуване.